Въжето скърца по скрепеца и голямото триъгълно платно се издига, вее се, издува се от вятъра. Лодката се обръща с борда.
Миг колебание и после навлизаме в безбрежната вълнуваща се шир, в безкрайната нощ. Под светлината на фенера се движат неясни сенки. Мъжете лягат на пейките или на дъното между кофи, чукове и голямото корабно въже, дълго осемдесет разтега, с което се хвърля котвата на връщане в залива. Само капитанът продължава да държи кормилото с втренчени в компаса очи. Приближавам се още малко към него…
Черна вода, черно дихание. Някакъв жив трепет, някаква влага, която прониква в устата и полепва по ръцете, и мракът, но мракът е като някакво огромно същество, което не различавам, но усещам неговия допир — невидимо дихание, което се разнася в далечината, пълно с тайнственост, с безразборен вой, и което се стоварва на едри късове и горчиви пръски.
Идва към мене. Заобикаля ме. Почти виждам огромните му ръце. Заслушвам се в тъмнината, изпълнена с шумове, гласове, подвижни сенки, които се хвърлят срещу нас с шепот, ту нагоре, ту надолу, без прекъсване. Сякаш от много далече долита вик, от страшния бездънен живот, в който прониквам.
Но морето вече не ме плаши. Фенерът осветява лицето на капитана — строго и сериозно, спокойно. А до мене водата се плъзга край борда, плиска се с все същия монотонен шум, люлеещ и приспиващ.
Прекрасно място! Препоръчвам го на всички, които обичат романтиката, съчетана с комфорт.
ОтговорИзтриванеПрекрасно място! Препоръчвам го на всички, които обичат романтиката, съчетана с комфорт.
ОтговорИзтриване